На 28 февруари 2026 г. САЩ и Израел започнаха съвместна военна операция срещу Иран. Убит беше върховният лидер Али Хаменей. Проливът Ормуз — артерията, през която минава една пета от световния петролен износ — беше затворен от иранската Революционна гвардия. Светът се разтресе. Но Азия — и Близкият изток като неделима част от нея — го усети не като новина, а като земетресение под краката.
Ал Джазира и Персийският залив: войната на прага
За арабските медии това не е отдалечен конфликт — той избухна буквално над главите им. «Залив означава просперитет, развитие, сигурност и диалог. Ние не търсим война. Не искаме да бъдем въвлечени в нея заради идеологията на Нетаняху и идеологията на Иран» — така резюмира настроението в региона един от анализаторите, цитиран от Ал Джазира. Но въпреки тази воля за неутралитет, иранските ракети не питаха за разрешение. Те удариха Дубай, Манама, Доха и Кувейт.
«За хората и политическите лидери тук да видят Манама, Доха и Дубай бомбардирани е толкова странно и немислимо, колкото за американците би бил удар срещу Шарлът, Сиатъл или Маями», каза пред Ал Джазира Моника Маркс, професор по близкоизточна политика в Нюйоркския университет в Абу Даби. Заливните държави са знаели, добавя тя, че притисната в ъгъла, Иранската теокрация ще избере да вземе съседите си за заложници.
Ал Джазира — катарска медия, чиято база беше пряко застрашена — отразяваше събитията с нескрита тревога, но и с нескрито съчувствие към иранските жертви. Тонът ѝ се различаваше осезаемо от западните медии: акцентът падаше върху цивилните загуби в Иран, върху ударените болници и училища, върху въпроса за легитимността на операцията.
Иран: медиите замълчаха
Сред всички азиатски гласове, коментиращи войната, един отсъства — този на самия Иран. И мълчанието му е може би най-красноречивото свидетелство.
Иранският интернет беше сред първите жертви на операцията. Режимът е прибягвал до пълно изключване на мрежата и преди — при протестите от 2019 и 2022 г. — но сега мащабът е различен. Ударите по държавното радио и телевизия заглушиха официалния глас на Техеран. Разрушената командна инфраструктура и хаосът след смъртта на Хаменей довършиха останалото.
Това, което достига навън, идва на капки: видеа от мобилни телефони, публикувани преди сигналът да е прекъснат, съобщения на иранци в чужбина, откъслечни репортажи на чуждестранни кореспонденти. Страна с 90 милиона души водеше война — и светът я гледаше почти на сляпо.
За един режим, който десетилетия наред е използвал медиите като оръжие, загубата на собствения си глас в най-критичния момент е исторична ирония. А за останалата Азия — допълнително напомняне, че в тази война правилата на познатия свят вече не важат.
Китай: думи срещу интереси
Пекин реагира бързо и на висок глас. Говорителката на Министерството на външните работи Мао Нин нарече атаката «грубо нарушение на суверенитета на Иран» и поиска незабавно спиране на военните действия. Китайският външен министър обяви, че Пекин «подкрепя Иран в защитата на неговата суверенност и сигурност».
Зад тази реторика обаче стоят съвсем конкретни тревоги. Около една трета от световния морски износ на суров петрол минава през Ормузкия проток, като по-голямата част е предназначена за Китай, Индия, Япония и Южна Корея. Китай е и основен купувач на иранския петрол на намалени цени. Блокадата на пролива го боли директно в джоба.
В аналитичните среди на Запад много се учудиха, че Пекин не се втурна да спасява своя стратегически партньор. Бившият американски посланик в Китай Никълъс Бърнс го формулира рязко:
«Китай се оказа безполезен приятел за своите авторитарни съюзници.»
Това учудване обаче издава непознаване на китайската стратегическа логика: Пекин никога не е поемал обвързващи задължения за сигурност към трети страни.
Япония и Южна Корея: тихата паника
Токио реагира с характерната си сдържаност — и с практичност. Японското правителство препоръча на корабите да избягват Персийския залив. Причината е проста: Япония внася 72% от петрола си през Ормузкия проток — повече от всяка друга голяма икономика.
Южна Корея, чиято зависимост е 65%, наблюдаваше с нескрита тревога. Сеулските медии съобщиха нещо смущаващо: само 48 часа след началото на конфликта САЩ вече изпитват недостиг на системи за противовъздушна отбрана и обмислят евакуация на свои THAAD и Patriot системи от региона. За Южна Корея, която разчита на американски противоракетен щит срещу Пхенян, това е новина с далеч по-голямо значение, отколкото изглежда.
Индия и Пакистан: два различни дипломатически затруднения
Индия избра внимателна неутралност. Министерството на външните работи заяви, че страната е «дълбоко обезпокоена» и призова за въздържаност и диалог. Нова Делхи едва ли ще осъди публично американско-израелската операция — главно поради задълбочаващите се връзки с Израел, който се е превърнал в нарастващ доставчик на оръжие. Но мълчанието има цена: Индия рискува да подкопае усилията си да се позиционира като защитник на глобалния Юг.
Пакистан реагира по-категорично. Министър-председателят Шехбаз Шариф осъди «в най-силни изрази» израелската атака срещу Иран — без да спомене САЩ. Пропускът е красноречив. Войната в Иран е лоша новина за Пакистан, който внася по-голямата част от петрола и газа си от Близкия изток и има над пет милиона свои граждани, живеещи в страните от Персийския залив. Към това се добавя заплахата от бежанска вълна от Иран и нестабилност в граничната провинция Белуджистан.
Турция: посредникът в капана
Анкара се озова в особено деликатна позиция. Турските дипломатически източници вече заявиха, че страната не застава на нито една страна. Външният министър Хакан Фидан ръководи «дипломатически усилия» за постигане на примирие и предотвратяване на пълен разпад на иранската държава.
Но неутралитетът е скъп. Турция вече се бори с висока инфлация — около 31% в началото на 2026 г. Регионалната война обичайно повишава световните цени на петрола, а като вносител на енергия, Турция рискува разширяване на дефицита по текущата сметка и допълнителен натиск върху лирата. Освен това Анкара се страхува от нещо по-дълбоко: масова миграционна вълна от Иран към турската граница, в страна, която вече приютява над 3,5 милиона сирийски бежанци.
Югоизточна Азия: тревога с нюанси
В Югоизточна Азия повечето правителства публично изразиха безпокойство и призоваха за въздържаност и връщане към дипломацията. Най-категорична беше Малайзия — мюсюлманска страна с дългогодишни приятелски отношения с Иран и последователен критик на Израел.
Индонезия — най-населената мюсюлманска страна в света — не можа да остане безразлична. Снимки на заседнали пътници на летището в Бали, чакащи отменени полети за Дубай и Доха, обиколиха местните медии. Войната в Близкия изток беше вече не абстракция, а прекъснат полет.
Аортата на световната икономика
Всички тези реакции имат един общ знаменател: Ормузкият проток. Анализаторът Стивън Инс го формулира точно:
«Това не е малозначим канал. Това е аортата на световната енергийна система.»
Азиатските икономики с висок доход внасят повече от 80% от енергията, която потребяват:
- Япония — 72% от петрола през Ормуз
- Южна Корея — 65%
- Китай и Индия — по около 50%
- Хонконг, Сингапур, Тайван — над 80% от цялото енергийно потребление
Когато тази артерия е застрашена, Азия усеща болката много по-остро от Европа и несравнимо повече от Америка, която внася едва 2% от петрола си оттам.
Войната в Иран не е само близкоизточен конфликт. За Азия — от Доха до Токио, от Анкара до Джакарта — тя е събитие, което пренарежда сигурността, енергетиката и дипломацията едновременно. И никой в региона не знае как ще свърши.
